1-ви февруари 2014
„Не трябва да плачем за нас, а за България.“ – Тодор Кожухаров
Гробищата на София не са се променили от онзи черен първи февруари 1945 г, когато под прикритието на ноща, в изровена от бомбандировките яма, с безмилостна жестокост са погубени тримата регенти, осем царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941, 67 депутати от 25-тото НС и 47 генерали и висши офицери.
В спомените си Царица Йоанна пише: “…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур…
Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина.”
Избитите не са случайни хора – избит е цветът на България, елитът. От 1995 г на лобното им място се издига скромен паметник: “На тук разстреляните на 1.II.1945 г. жертви на “Народния съд”. На всички погубени от червения терор, които останаха без гроб. Поклон!”
Бог да им даде покой!
